От началото подхождах много емоционално към ежедневните случки в работата и непрекъснато се ядосвах заради неясната и несигурна ситуация. Връщайки се у дома отново преживявах случилото се по-рано в офиса. Постоянно си припомнях и преживявах отново думите и държанието на мобърите – тези, които ме тормозеха.

Началните симптоми на болестта се появиха в първите месеци след като постъпих на работа в отдела за управление на човешките ресурси.

Отначало…

• Най-напред се появи безпокойство. Вечер лягайки си се безпокоях какво ще се случи на следващия ден, рано се събуждах със свит стомах и чувствах страх от това да отида в офиса. Безпокойството и нежеланието ми за работа постоянно нарастваха.
• Започнах да имам проблеми със съня, а с течение на времето безсънието ми стана почти постоянно.
• Загубих апетит. Все по-често имах проблеми със стомаха, които се засилваха особено в стресови за мен ситуации като например привикване от шефа и последващия неприятен разговор с него. След всеки подобен разговор имах болки в стомаха.
• За сравнително кратко време започнах да чувствам физическа умора и слабост. Започна да ме боли глава и да ми се вие свят, което никога преди не ми се беше случвало.
• Цял ден бях нервна и напрегната, таях това в себе си и опитвах да не го показвам на околните. Това беше началото на неврозата.
• Започнаха проблеми с краката и мускулите. Веднъж слязох от автобуса и в същия момент забелязах, че нещо се е случило с краката ми. Имах чувството, че мускулите ми са атрофирали. Не можех да помръдна от мястото си, за да отида на трамвайната спирка, където трябваше да сменя превозното средство, за да отида на работа. Почаках няколко минути, докато успея нормално да продължа напред. По-нататък все по-често започнах да забелязвам подобни симптоми.
• Друг път тичах, за да хвана автобуса и когато понечих да се кача паднах на стъпалата. Почувствах, че нямам контрол над краката си. Нямах сили да се повдигна и за мое щастие един човек ми помогна да стана. По-нататък отново няколко пъти ми се е случвало на падна на стъпалата на автобус или трамвай.
• Заради такива случки развих страх от това да се качвам в превозните средства на градския транспорт. Забелязах, че започнах да изпитвам все по-голямо напрежение, когато на спирката спира автобус или трамвай. Все по-рядко успявах да се кача нормално в автобуса, обикновено трябваше да се хвана за дръжките и да се издърпам, за да се кача.
• Не знаех какво става с мен. Не можех да разбера защо се страхувам да се кача в нищо и никакъв автобус, след като съм пътувала много из Европа и пътуването с автобус и влак по-рано беше истинско удоволствие. Освен това винаги са ме смятали за човек здрав като бик и затова си задавах въпроса: Какво се случи с мен?

По-нататък…

• С течение на времето неспокойствието, което ме съпътстваше от началото на работата ми в отдела за управление на човешките ресурси, започна да се превръща в страх, който се проявяваше по различни начини. Най-напред започнах да се страхувам от ходенето на работа и контактите с мобърите.
• Болките в краката ми ставаха все по-силни и в мен се появи страх от това да изляза навън и възможността да падна на улицата. Краката ми трепереха и не можех да стоя права със собствени сили. Затова обикновено се държах за нещо, за да не падна. Когато тръгвах да ходя, чувствах краката си тежки и сковани като пънове; едва се влачех. За мен това беше истинско мъчение.
• В подобни ситуации се появяваше друг вид страх – страх при вида на хора. Просто се страхувах, че ще падна пред очите на минувачите. Когато някой беше наблизо, страхът се увеличаваше, краката ми се угъваха, чувствах слабост и ми се струваше, че ще припадна. Стигна се дотам, че предпочитах да ходя, когато е тъмно, така че никой да не може да ме забележи.

С течение на времето…

• Обсесията и страхът все повече ме обгръщаха. Започнах да се боя при извършването на обикновени, ежедневни дейности, напр. да пресека улицата, да се кача на тротоара, да изляза на стълбището в сградата, където живея, да отида до магазина и т.н. Страхът завладя целия ми живот. Случващото се с мен тогава, беше непоносимо.
• Непрекъснатите пристъпи на страх унищожиха спокойствието ми и обърнаха живота ми с главата надолу. Чувствах се все по-зле психически и физически.
• Появиха се и други симптоми на болест: силни болки във врата и гърба, болки с различен интензитет в гръдния кош. Виждах, че все повече отслабвам физически. Това беше кошмар!
• Бях изпълнена с мъка и печал, а това, което преживявах в душата си, може да се нарече „буря от емоции“. Всъщност стараех се да изглеждам спокойна, да се владея пред другите и да бъда учтива към колегите си, но в действителност издържливостта на нервите ми беше на изчерпване. Чувствах се като надут до спукване балон, пълен с негативни емоции сред които и мъка и усещане за несправедливост, който всеки момент ще се спука и остатъците от него ще полетят във всички посоки.

За жалост…

• Здравословното ми състояние започна да се отразява на работата ми. Вече не чувствах първоначалния ентусиазъм и радост, работата не ми даваше никакво удовлетворение, а възлаганите ми задачи, които по-рано бяха предизвикателство за мен, се превърнаха в задължения, които изпълнявах с огромно усилие.
• С течение на времето имах все по-големи проблеми с концентрацията. Открих, че постепенно губя вярата в себе си и своите възможности. Започнах да губя чувството си за самоуважение. На други места, където бях работила по-рано, вярвах, че мога да направя нещо важно и полезно на земаната от мен длъжност. По време на работата си в отдела за управление на човешките ресурси загубих тази вяра.

Накрая…

• След няколко месеца работа в стрес в условията на огромно психическо натоварване и заплаха да загубя работата си се стигна до най-сериозните заболявания.
• Страховете се засилиха дотолкова, че да става дума за травматични стресови състояния. Често се будех през нощта от кошмари.
• Заболях от опасни физически болести. Блокирането на физически реакции, което по-рано се случваше само в стресови ситуации зачести. Постепенно това заболяване се проявяваше и при обикновени ежедневни събития. Симптомите се проявяваха независимо от мястото – в офиса, на улицата, навсякъде.
• Задълбочиха се проблемите с краката, ставите и мускулите. Имах големи проблеми с ходенето и не можех сама да стигам до работното си място. Почти ежедневно се налагаше да ползвам такси, защото вече не бях в състояние нито да стигна до спирката, нито да се кача в автобуса или трамвая.
• Не ме подминаха и болести от невралгичен характер – сковаване на ръцете, опадане на клепачите, двойно виждане, проблеми с говоренето (лоша дикция, заекване), трудноси при яденето и преглъщането, сковаване на челюстта. С оглед на симптомите лекарите ми поставиха диагноза миастения гравис, неизлечима болест на мускулите.
• Влошиха се проблемите ми със сърцето. Преди да заболея рядко използвах асансьора в блока и се качвах пеша до шестия етаж, на който живеех, дори и да се връщах от пазар с тежки торби с покупки. След влошаването на симптомите обаче усещах силно сърцебиене и се задъхвах след като съм изминала едва няколко метра. По тази причина не можех да измина сама каквото и да е разстояние без на няколко пъти да спра за почивка.

Случващото се в работата ми предизвика появата на много болести, които в сравнително кратко време доведоха до почти цялостно изтощаване на организма ми.