13. Без прошка няма изцеление

В продължение на няколко месеца се разиграваха събития, по време на които бях подложена на мобинг и преките последствия от него. От момента, в който напуснах фирмата, започна процес на оздравяване и ликвидиране на разрушителните последствия на мобинга върху моя живот, този процес трая няколко години. 

Може да се каже, че последните години бяха етап от живота ми, който няма да намери място в моето животоописание. Това беше време на болести, страдание и различни трудности – съсипано здраве, прекъсната кариера и професионално развитие, загуба на работа и житейски неуспехи. Вероятно бяха съсипани най-хубавите години от живота ми, които никой няма да ми върне.

Дали изпитвам омраза към виновниците за това, което ми се случи?  Отговорът е кратък: не. Вече не изпитвам омраза към тях. Не тая нито жлъч, нито погнуса или отвращение. Изброените чувства ме съпътстваха през изминалите години, докато не прозрях, че те и спомените за случилото имат пагубен ефект върху мен. Но трябваше да мине значителен период от време, преди да поискам и да съм в състояние да простя на мобърите. Лично за мен това беше нещо съвсем нереално. Все пак това стана възможно благодарение на християнското „прощавам“, което ме освободи от чувството на ненавист към тези, които допринесоха за моята ситуация.

Простих на тези, които ме тормозеха, но християнската прошка не противоречи на принципите на справедливостта, не освобождава извършителя от отговорността за неговите дела. Дали вредата не трябва да бъде поправена или компенсирана? Ако случайно моите колеги-мобъри четат тези редове, то искам да им кажа, че им простих. Нека по-скоро променят своето поведение, което действа и в тяхна вреда. Причиненото зло никога няма да даде трайни ползи, а в крайна сметка винаги е във вреда на тези, които го извършват.  Всичко, което е зло или произлиза от злото, рано или късно ще се сгромоляса. Защото ДОБРОТО в крайна сметка винаги побеждава.

Как простих?

Моето оздравяване започна от момента, в който си дадох сметка, че не мога повече да живея в спомените и размислите над хилядите случки в периода, в който работех в отдела за управление на човешките ресурси в банката. В този ден прозрях, че живея в близкото минало. В мислите ми и пред очите ми постоянно се появяваха болезнени спомени, което предизвикваше още по-голяма болка и горчивина. Внезапно си дадох сметка, че без да искам все още „живея“ с хората, които допринесоха за моята трудна ситуация. Те бяха с мен постоянно, макар отдавна да не се срещам с тях. Въпреки волята си мислех за тях толкова често, че бяха станали почти постоянни мои спътници – вкъщи, когато бях на разходка, в автобуса, когато се хранех и т.н. Тяхната „компания“ все повече ми тежеше и стана повод за все по-големи дилеми. Освен това моето здравословно състояние все повече се влошаваше.

Започнах да размишлявам над ситуацията, в която се намирах. Отчаяно търсих изход и се питах какво да правя. Опитах да намеря отговори на мъчителните дилеми в Светото писание и християнската литература. В една от книгите прочетох следното: „Без прошка няма изцеление.” След като обмислих тези думи стигнах до извода, че моето оздравяване не зависи от външни фактори, например от лекарствата, които приемам. Проблемът, който е причина за моята болест, е по-скоро укрит вътре в мен. Там се намират причината и източникът на моите заболявания.

Започнах да анализирам своята психика. Бързо и без особени трудности открих, че това, което се е случвало в мен е било огромна емоционална буря, която има голямо влияние върху психофизиологичното функциониране на организма ми. Стигнах до извода, че трябва да се освободя изцяло от призрака на миналите събития, ако искам напълно да оздравея. Само че как да го постигна?

Да се освободя от скръбта и гнева към хората, които са ме наранили, стана основна цел за мен. Беше ми много трудно да превъзмогна себе си и да простя. Оказа се, че за мен, по човешки, това е нещо напълно невъзможно. Не можех да се отворя към християнската прошка. Все пак не ставаше дума само да изрека думите: „Прощавам”, а най-вече за това да простя в сърцето си. Дадох си сметка, че не мога да простя загубата на здравето и работата си, съсипаната кариера и многото месеци, преживени в безпокойство и страх. Осъзнах, че не съм в състояние да направя това просто така, от само себе си.  Не бях способна на това без помощта на Бог. Колкото повече ме смазваха болката и причинените ми вреди, толкова по-трудна ставаше прошката.

Когато си дадох сметка, че в моя случай пречката пред оздравяването ми е това, че не съм простила, започнах да се моля за хората, които ми причиниха зло. Мислех си, че това е достатъчно. Същевременно продължавах да изпитвам омраза към тях. Неведнъж докато се молехме в група за оздравяването ми, другите ми говореха за нуждата от прошка. Но не обръщах много внимание на думите им. Струваше ми се, че вече съм простила на всички, които са ми сторили някакво зло. Опитвах се да не мисля лошо за тях, а когато ми идваха лоши мисли за виновниците, веднага ги игнорирах, опитвайки се на всяка цена да избягам от миналото. Господ Бог ми показа, че не на това се основава християнската прошка.

***

Колкото повече време минаваше от деня, в който напуснах фирмата, толкова повече се увеличаваше моята омраза към виновниците. С времето спомените обхващаха моя ум все повече и повече. Беше ми все по-тежко на душата, докато в крайна сметка не почуствах, че нося на плещите си необясним смазващ ме с тежестта си товар. Подобно усещане се появи и в областта на стомаха. Не знаех какво ми има и по никакъв начин не можех да обясня причините и естеството на новата болежка, която все повече ме ослабваше и ми отнемаше силите. Понякога ми се струваше, че тежестта е толкова голяма, че ще падна под нейния натиск. Въпреки молитвите и приемането на причастие продължавах да бъда в това състояние, което продължи няколко месеца. 

***

Един ден получих от приятелка книжка за прошката. Тогава нямах представа, че такава малка неугледна брошура ще изиграе такава голяма роля в живота ми. „Молитва за прошка” – защото за нея става дума – е написана от отец Робърт ДеГрандис, американски католически монах и теолог, човек с необикновена харизма. Книжката разглеждаше няколко въпроса свързани с прошката, за които до този момент не си бях давала сметка.

А именно човек има нужда от оздравяване в пет аспекта на живота: духовен, емоционален, психически, физически, както и в отношенята с другите. Всички те са взаимносвързани. Физическото или психическото оздравяване няма да настъпи без оздравяване на духа. От това следва, че трябва да потърсим в духовното причината за множество болести и заболявания. Прошката се отнася към духовната сфера и затова без нея не може да има пълно изцеление. Грехът, извършен от нас, и греховете на другите хора, с които сме се срещали в живота си, са причина за множество травми.

Рядко си даваме сметка колко много травми са причинени от събития в живота ни, които са ни наранили. Ситуациите, които са ни наранили най-често избутваме в подсъзнанието, което представлява бездънен склад, в който, редом с други неща, се трупат и болката и тъмнината от миналото ни. Ако погледнем там, ще открием тъмни епизоди, които влияят на живота ни и имат негативно въздействие върху здравето ни. Подсъзнанието скрива това, което можем и да не забелязваме през деня, а което влияе на нас, на настоящето ни и на бъдещето.

„Повечето травми са скрити в нашето подсъзнание и там се развиват. Нашето подсъзнание е като невидимата част на айсберга, 4/5 от който се намират под водата, а едва 1/5 се появява на повърхността. Съхраняваните там болезнени спомени са недостъпни за нас, но се проявяват като гняв, постоянно раздразнение, горчивина, незадоволение от живота, хронична умора и физически болести. Затова трябва да се молим на Бог да ни освободи от тези болезнени спомени, за да можем чрез молитвата да простим на всички, които са ни наранили и благодарение на това ще бъдем изцелени.“ [1] – обяснява отец ДеГрандис.

Не отричам, че малко се страхувах да се върна в миналото, а особено към болезнените и тъжни случки. За мой късмет тогава си припомних думите на един свещеник, които бях чула по-рано:

–Замисли се какво искаш: оздравяване или обезболяване? Ако желаеш оздравяване трябва да знаеш, че може да те заболи. Трябва да докоснеш болезнените рани, да стигнеш до причинителя им, да се пречистиш от това, което не позволява на раната да заздравее и по този начин да започнеш същинското лечение. В противен случай лекуваш раната повърхностно, намалявайки болката без да стигаш до причината, до същността на проблема.

***

Последвах съвета на отец ДеГрандис и казвах молитвата за прошка в продължение на 30 последователни дни. В началото срещах трудности. Молитвата трябва да се казва всеки ден, а след няколко дни преставах да се моля. Едва при третия си опит успях да издържа до тридесетия ден.

Това беше едно необикновено връщане към миналото, като се започне от детството, и към случки, припомнящи ми хора, които съм срещала.  За мен това беше нещо много важно. Направих списък, в който вписвах всички хора, които някога са ми причинили зло. После вписах и тези, които не са ме наранили пряко. Към тази група зачислих хората, към които съм изпитвала дори и най-малко озлобление, защото са ме пренебрегнали, не са ми помогнали или не са се интересували от мен в трудни моменти

По този начин списъкът ми не включваше само мобърите, т.е. колегите в работата, които бяха пряко отговорни за тогавашното ми състояние. След като завърших тридесетдневния цикъл на молитва, в списъка се намираха имената на няколкостотин души, които по някакъв начин, дори и с нещо дребно, са ме наранили в миналото. Молех се за тях и за това Господ Бог да ме дари с благодатта на прошката към всички тях.

Завръщането към миналото се оказа болезнено припомняне на събития, за които не исках да си спомням. Като на кино гледах отново филма на своето минало. Чувствах, че колкото повече се впускам в молитва, толкова повече се усилва омразата, горчивината и бремето, което и по-рано ме смазваше.  Често усещах слабост и се чувствах много зле физически. Но бях сигурна, че това е единственият правилен път към оздравяването.

След около 20 дни молитва – така както пишеше отец ДеГрандис – се проявиха първите резултати. Тежестта, която чувствах на плещите си и в областта на стомаха, изчезна. Омразата, горчивината и депресията се отдръпнаха и на тяхно място в сърцето ми се възцариха радост и мир. Освен това трудните ми отношения с някои хора станаха по-лесни. За мен това беше знак, че Господ Бог е чул моята молитва и ме е дарил с благодатта на прошката.

***

Въз основата на това, което преживях, мога да кажа, че прошката е Божа благодат, понеже никой от нас не е в състояние да прости сам без помощта на Бог. Прошка не се дава чрез изричането на една дума. Прошката е акт на волята, идващ от сърцето. Желанието за помирение се ражда именно в сърцето. Колкото по-силно е това желание, толкова по-отворен е човек, за да прости на тези, които са му причинили страдание.

Намерението за прошка невинаги се заражда и назрява лесно. Колкото по-голяма е причинената болка и по-дълбоки са раните, толкова по-трудно е да се помирим с този, който ни ги е причинил. За да се постигне истинска прошка всекиму е необходима ласката Божия. Единствено с подрепката на Благия и Любящ Господ можем да приемем всички преживени страдания и да погледнем на тях в светлината на Евангелието.

Това, което ни помага да приемем Божията ласка на прошката, е молитвата.

Настойчивата и ревностна молитва са ключът към изцелението.

Затова си заслужава ежедневно да изричаме молитва за прошка, за да можем постоянно да предаваме в ръцете на Бог въпросите, свързани с общуването ни с хората, които срещаме всеки ден.


[1] O. Robert deGrandis SSJ, Modlitwa przebaczenia, Łódź, 2003