10. Безпомощността на медицината

От момента, в който се появиха първите симптоми на болест, започнах да търся помощта на лекари-специалисти. Ходих при интернист, хирург, ортопед, невролог, очен лекар, ларинголог и ендокринолог. Резултатите от всички изследвания бяха в норма и не посочваха причина за моето заболяване.

И все пак аз се чувствах все по-зле. Лекарите вдигаха ръмене и ми предписваха витамини, препоръчваха ми разходки и т.н., смятайки, че причината за заболяването ми не е от физически характер.

“ – Правена Ви е операция на щитовидната жлеза, затова следва да избягвате стреса.“ – ми каза един от лекарите.

Само че как бих могла да следвам съвета му, след като стресът непрекъснато ме съпътстваше в работата? Шефът ми твърдеше, че работата под стрес е благоприятна за ефективността и високите резултати. Затова нямаше как да елиминирам стреса от своя живот.  Той стана мой неотлъчен спътник, както между другото и на колегите ми.

Веднъж един от лекарите, който не знаеше какво да прави с мен, ми каза:

“ – Такава млада жена сте, откъде сте хванала толкова болести?“

През следващите няколко години страдах много, но опитвах да се справя и да преодолоея неразположенията. Благодарение на Бог и молитвите ми оцелях в най-трудния период от живота ми до момента.

***

В крайна сметка отидох при специалист по заболявания на мускулите в една от варшавските болници, който ми постави диагноза myasthenia gravis. Това е нелечима болест на мускулите, чиито симптоми могат да бъдат смекчени единствено чрез приемането на силни психотропни лекарства или тежка операция на тимусната жлеза. Не исках да повярвам, че съм болна от миастения.

Чуствах се все по-зле и въпреки първоначалната си съпротива, започнах да приемам предписаните ми лекарства. Бързо усетих, че започвам да се пристрастявам към тях. Действаха като наркотик – непосредствено след приема симптомите на болестта изчезваха, чувствах се силна и здрава, буквално можех да политна. Страхът изчезваше и можех да се радвам на живота. Но няколко часа по-късно се чувствах по-зле, отколкото преди да ги поема – не можех да контролирам тялото си, главата ми тежеше, не можех да се съсредоточа, чувствах се като вцепенена, краката ме боляха още повече, чувствах странен натиск в гърдите. Усещах силна нужда да взема още една таблетка. Стигна се дотам, че краката ми ставаха все по-сковани, докато в крайна сметка започнах да накуцвам с единия крак. Тогава лекарят удвои ежедневната доза от лекарството. Аз се изплаших какво ли ще стане с мен, ако взимам такава доза, затова сама я ограничих, което още повече ме отслаби физически.

***

Един ден се чувствах толкова зле, че едва се движех самостоятелно. Залитах, паданията зачестиха и не можех да запазя равновесие. Отидох при поредния невролог. Този път лекарката заяви със сигурност, че причината за повтарящите се заболявания са неприятните преживявания от последните няколко години. Според нея няма друго по-смислено обяснение, а възстановяването може да бъде дълъг процес. За да го ускори, лекарката ми предписа силни психотропни лекарства. За жалост скоро спрях да ги взимам, защото болестите вместо да се лекуват се обостряха, а след месец прием на тези медикаменти бях толкова слаба, че ми беше трудно да извършвам дори нормални ежедневни дейности. На своя отговорност спрях да ги приемам и стигнах до извода, че поредният опит да се излекувам с лекарства се оказа неуспешен. Това само потвърди убеждението ми, че в моя случаи използването на медикаменти не дава резултати, а до голяма степен вреди.

Към този момент бих казала, че бях стигнала абсолютното дъно. Въпреки това силно желаех да си върна здравето и нормалния живот. Често си повтарях, че трябва да има някакъв път, по-който да се върна към нормалното състояние. Отчаяно търсех изход от ситуацията.

Междувременно много мои познати ми препоръчваха услугите на биоенерготерапевти и лечители и ми говориха за ефектите от тяхното лечение. Аз обаче веднага отхвърлих такова решение и дори не го взех под внимание. Бях убедена, че това не е за мен. Освен това се страхувах, че такова лечение може да ми навреди повече, отколкото да ми помогне, бях чувала за не един фатален случай.

Затова обмислях ситуацията си и мислех какво да правя. В крайна сметка стигнах до решението. То ми се струваше много логично: след като медицината не може да ми помогне да оздравея и да водя нормален живот, само чудо може да ме спаси!

Следователно единственото ми спасение е Бог.

За него няма невъзможни неща!

Затова реших да се помоля за помощ на Бог.